Черните очи

Сега колежът опустя. Всички заминаха... От единия до другия край на спалнята ескадрони тлъсти плъхове провеждат посред бял ден кавалерийски атаки. Мастилниците по чиновете са пресъхнали. По дърветата в дворовете врабчетата се веселят; тези господа са поканили всичките си приятели от града, от епархията, от околията и от сутрин до вечер оглушително цвърчат.

Дребосъчето ги слуша, докато работи в стаята под покривите. Оставиха го в колежа през ваканцията по милост. То се възползва от това, за да изучи основно гръцките философи. Само дето стаята беше страшно гореща и таваните много ниски. Просто да се задушиш... Няма капаци на прозорците. Слънцето влиза вътре като пламтящ факел и подпалва всичко наоколо си. Мазилката по гредите се пука и се кърти. Огромни мухи, натежали от горещината, спят налепени по прозорците... И Дребосъчето прави върховни усилия да не заспи. Главата му тежи като олово; клепачите му се притварят.

Хайде, работи, Даниел Ейсет!... Трябва да възстановиш родното огнище... Ох, не! Не му е възможно... Буквите на книгата танцуват пред очите му; после книгата се завърта, после масата, после стаята. За да пропъди тази странна дрямка, Дребосъчето става, прави няколко стъпки; когато стига до вратата, залита и се строполява на земята, победено от съня.

Навън врабчетата цвърчат; щурците свирукат като луди; побелелите от прах явори лющят кората си на слънцето, протягайки безбройните си клони.

Дребосъчето сънува странен сън; струва му се, че чукат на вратата на стаята му и силен глас го вика по име: „Даниел, Даниел!...“ Той разпознава този глас. По същия начин викаше някога: „Жак, ти си магаре!“ Ударите по вратата се удвояват:

– Даниел, мили Даниел, баща ти е тук, отвори бързо! – О, страшен кошмар! Дребосъчето иска да отговори, да отиде да отвори. Подпира се на лакът, но главата му тежи, то пада отново и загубва съзнание.

Когато Дребосъчето идва на себе си, то много се учудва, че лежи в снежнобяло легло, засенено с големи сини завеси... Мека светлина, спокойна стая. Никакъв шум, само тиктакането на часовника и звънтенето на лъжичка, докосваща порцелан... Дребосъчето не знае къде е, но се чувства много добре. Завесите се открехват. Господин Ейсет-баща с чашка в ръка се навежда над него с блага усмивка и с просълзени очи. Дребосъчето може да продължи съня си.

– Вие ли сте, татко? Наистина ли сте вие?

– Да, Даниел, да, милото ми дете, аз съм.

– А къде съм аз?

– В болницата, от една седмица... сега вече оздравя, но беше много болен.

– Ами вие, татко, как се озовахте тук? Целунете ме още веднъж!... О, чакайте да ви видя, струва ми се, че все още сънувам.

Господин Ейсет-баща го целува.

– Хайде, завий се, бъди послушен... Лекарят забранява да говориш.

И добрият човек, за да попречи на детето си да говори, приказва през всичкото време.

– Представи си, преди една седмица от Сдружението на винарите ме изпратиха да направя обиколка на Севените. Разбираш колко се зарадвах: чудесен случай да видя моя Даниел! Пристигам в колежа... Викат те, търсят те... Нито следа от Даниел. Помолвам да ме отведат до стаята ти: ключът беше отвътре: чукам на вратата: никой! Прас! Издънвам вратата с един ритник и те намирам на земята със страшна температура... Ах, бедното ми дете, колко болен беше! Пет дни в безсъзнание! Не те оставих нито за минута... Ти бълнуваше през всичкото време; говореше винаги, че трябва да построиш огнище. Какво огнище? Кажи!... Викаше: „Никакви ключове! Махнете ключовете от ключалките!“ Смееш ли се? Кълна ти се, че на мен никак не ми беше до смях. Боже! Какви нощи прекарах край теб!... Разбираш ли нещо. Господин Вио – мисля, че така му беше името, господин Вио, нали? – не ми разрешаваше да спя в колежа! Приказваше за някакъв устав... Само до устав ми беше!... Пък и какво ме интересуваше неговият устав? Този педант си въобразяваше, че ще ме уплаши, като размахваше ключовете си под носа ми. Но аз го сложих на мястото му, бъди спокоен!

Дребосъчето се разтрепери от дързостта на господин Ейсет, но после начаса забрави ключовете на господин Вио и запита, като протегна ръка, сякаш майка му беше там и той можеше да я погали:

– А какво прави мама?

– Ако се отвиваш, нищо няма да ти кажа – ядоса се господин Ейсет. – Хайде, завий се!... Майка ти е добре, тя е при вуйчо ти Батист.

– А Жак?

– Жак ли? Той е магаре!... Знаеш, че се шегувам, като казвам магаре... Тъкмо обратното. Жак е чудесно дете... Дявол да го вземе, не се отвивай! .. Той се е наредил добре. Разбира се, все още плаче. Но всъщност е доволен. Директорът му го взел за секретар... Трябва само да пише под негова диктовка... Много приятна служба.

– Нима горкият Жак е осъден цял живот да пише под диктовка!...

Като каза това, Дребосъчето се разсмя весело и господин Ейсет също се разсмя, виждайки, че то се смее, но продължи да му се кара заради проклетата завивка, която то все отмяташе...

О, благословена болница! Какви чудни часове прекара Дребосъчето между сините завеси на своето легло!... Господин Ейсет не го напуска; остава през целия ден, седи до възглавницата му и Дребосъчето би желало господин Ейсет никога да не си отиде... Уви! Това е невъзможно. Сдружението на винарите се нуждае от своя търговски пътник... Той трябва да замине, трябва да продължи обиколката си из Севените...

След заминаването на бащата детето остава само, съвсем само в тихата болница. То прекарва дните си в четене, потънало в едно голямо кресло, близо до прозореца. Сутрин и вечер жълтата госпожа Касан му носи ядене. Дребосъчето пие бульон, хапва си пилешко крилце и казва:

– Благодаря, госпожо.

Нищо повече. Тази жълта жена лъха на треска и не му харесва; той дори не я поглежда.

И ето една сутрин, тъкмо беше казал: „Благодаря, госпожо!“ набързо, както си имаше навик, без да вдига очи от книгата, страшно се изненада, чувайки един много нежен глас да го запитва:

– Как се чувствате днес, господин Даниел?

Дребосъчето вдига глава и отгатнете кого вижда?...

Черните очи, лично Черните очи, неподвижни и усмихнати пред него!...

Черните очи обясняват на приятеля си, че жълтата жена е болна и са им поръчали те да го обслужват. И добавят, като се свеждат, колко се радват, че господин Даниел се е възстановил; после се оттеглят с дълбок поклон, като казват, че ще дойдат пак вечерта. Действително същата вечер Черните очи се върнаха, те дойдоха и на другия ден, и на другата вечер. Дребосъчето беше очаровано. То благослови болестта си, болестта на жълтата жена, всичките болести на света; ако никой не се беше разболял, никога нямаше да остане насаме с Черните очи.

Откъс от „Дребосъчето“, Алфонс Доде