Едно лято с Монтен

Бог е милостив към тия, на които отнема живота постепенно; това е единственото преимущество на старостта. Така последната смърт не ще бъде толкова тежка и мъчителна; тя ще убие не повече от половината или четвъртината човек. Ето падна ми един зъб без болка, без усилия; дойде му последният час. И тази частица на моето същество, и много други още са вече мъртви; други пък полумъртви; а те са били най-дейни и са заемали първо място, когато съм бил в разцвета на годините си. Така постепенно аз се стопявам и изчезвам. (III, 13, с. 425)

„Едно лято с Монтен“: размисли за нещата от живота, провокирани от творчеството на великия френски философ

Любопитни теми, взети от творчеството на френския ренесансов мислител Мишел дьо Монтен, са разгледани от френския литературовед Антоан ...

Прочети повече

Човек не може да изпробва смъртта, тя се случва само веднъж, но Монтен се възползва от всеки опит, който може да му достави някакво предчувствие за нея, например падането от коня, за което вече говорихме, и последвалата загуба на съзнание, сторила му се сладостна, спокойна смърт. А сега падането на един зъб извиква образно описание.

Стареенето предлага поне едно преимущество: че няма да умреш отведнъж, а малко по малко, на части. Така че „последната смърт“, както я нарича, не би трябвало да е толкова поразяваща, както ако се случи през младостта или в цъфтяща възраст.

Падането на един зъб, банално износване, а не пагубно поразяване, Монтен приема като признак на старостта и на приближаването на смъртта. Той го сравнява с други повреди в тялото си, една от които, разбираме, засяга мъжкия му плам. Зъба и члена, Монтен ги свързва преди Фройд като белези на мощ или на немощ, когато отказват да служат.

„Каква глупост ще бъде, ако усетя последното си падане така, сякаш че падам от голяма височина, след като съм слязъл толкова ниско! Не очаквам да стане това“ (с. 425). Краят на пасажа обаче е двусмислен: би било глупаво да усети последната смърт, онази, която ще отнесе само част от човека, сякаш е цялостна. Монтен се надява това да не му се случи. Но дали е убеден в това? Той се двоуми: а да поставяш въпроса, то е да признаеш, че въпросът си стои поставен. Нищо че е загубил един зъб и установил отслабване в други части на тялото, може би това няма да попречи последната смърт да бъде изживяна като цялостна.

Силните храни за мозъка

Следващият ключ намираме не в лабораторията, а в градината, където работи една жена на име Масу. Сутрин тя чисти дома си, върши домакин...

Прочети повече

Смъртта се намесва и обърква всяко нещо от нашия живот; залезът започва преди определения час, а неговият отблясък осветява дори нашето победно шествие. Аз имам портрети, когато съм бил на двадесет и пет или тридесет и пет години; сравнявайки ги с това, което съм сега, колко съм се променил в тия портрети и колко моят сегашен облик е по-далеч от някогашния, отколкото от този, който ще приема в часа на смъртта си. (с. 426)

Монтен се аргументира: умът му дава урок на въображението. Ние притежаваме снимки от себе си в различни възрасти от живота, знаем, че вече не сме ние върху пожълтелите клишета. Монтен набляга върху различието между мен в този час и някогашния аз. Но все пак нещо от мен остава цяло. Вече не съм аз, казва той за един стар портрет. Значи остава някакъв аз, някакъв непокътнат живот, и тъкмо този аз ще изчезне.

Откъс от „Едно лято с Монтен“, Антоан Компаньон