Иво Иванов: Разказът е киносалонът на твоето въображение, аз само късам билетите

Интервю на Тодор Станчев с Иво Иванов, автор на  книгата „Кривата на щастието”,предоставено от издателство Вакон.

 

Навярно хиляди са чели твоите истории, но какво би казал на тези, които за първи път посягат към текстовете ти, кой е Иво Иванов?

Преди години се натъкнах на странна постройка на улица „Мейн” в Канзас Сити. Бяла, многоъгълна сграда с неправилни форми и особена фасада. Архитектурата беше много нестандартна и дори леко комична: сякаш чрез тази структура някакъв наивен мечтател от далечното минало се бе опитал да надникне в бъдещето. Бяхме тръгнали с двама състуденти да гледаме филмa „Доблестни мъже”. Въпреки че бяха кореняци, колегите ми не знаеха нищо за постройката, освен че е църква. Храмът дишаше, имаше характер и ме дърпаше безмилостно към себе си. Не съм архитект, разбира се, но съм активен консуматор на архитектура, така че реших да се отбия в църквата и да разбера за какво точно става дума. Оказа се, че църквата е дело на легендарния Франк Лойд Райт и служителката в офиса ме посъветва да изчакам чистача Джефри, който щял да ме разведе навсякъде. Приятелите ми отидоха на кино, а аз останах да чакам. Джефри не ме разочарова. Прегърбеният, но лъчезарен старец ми показа дори най-скритите, тайни кътчета на зашеметяващата и изненадващо обширна сграда. Разказа ми много лични, интересни истории за храма, така че в един момент той придоби ново, органично измерение, бързо надрасна купчината строителни материали, от които се състоеше, и се настани завинаги в душата ми. Това не бе обикновена сграда, а функционална скулптура и може би нещо повече... Тръгнах си от църквата с най-хубавото усещане – че съм се докоснал до нещо обогатяващо и стойностно. Сега, всеки път когато минавам оттам, си спомням с усмивка за Джефри, но и също така и за великолепния филм на Роб Райнър, който гледах по-късно на видео.

На тези читатели, които за пръв път посягат към текстовете ми, бих искал да кажа, че има смисъл да ги четат, но само ако са от хората, които биха се отклонили за малко от пътя си, за да влязат в църквата. Киното може да почака. Всяка личност, за която става дума в тези странни истории, е параклис с неправилни форми, особена фасада и изумително вътрешно пространство, чийто архитект е самият живот. И в крайна сметка, това, за което искам да ви помоля, е да ми разрешите да бъда вашият чистач Джефри, да ви хвана за ръка и да ви разходя из най-потайните, отдалечени и непосещавани кътчета на големия храм. Гарантирам ви, че няма да съжалявате.

Как намираш темите или може би те теб намират?

Не съм съвсем сигурен. По всяка вероятност се търсим взаимно. От една страна, страдам от остра информационна болест. Патологично любопитство. Чета непрекъснато, ловувам из всички медийни пространства и може би най-важното: пътувам! Пътувам когато и където мога. По повод и без повод. Магията на живота не е в точка А. Не е и в точка Б, а по-скоро в непредвидимите вълшебства на разстоянието между тях. Вярвам в мистерията на пътя, в движението, в новото преживяване, в неочакваните срещи и в идеята, че човек не умира, когато спре да диша, а когато спре да живее.

От друга страна, често имам усещането, че конкретни истории, които носят ценно послание, търсят своя разказвач целенасочено. Те искат да бъдат чути, да открият ефира си и да бъдат споделени с хората, които ги заслужават и които биха имали полза от тях.

Освен уникалните истории, впечатление прави и начина, по който ги поднасяш, като кадри от филм, в който бързо се сменят пейзажа и героите, усещането е толкова кинематографично, че човек би си си помислил, че правиш сториборд на всеки един материал.

Първо, трябва да благодаря за комплимента, макар че едва ли го заслужавам. Второ, наблюдението ти за кинематографичния елемент е много интересно, тъй като аз съм ненаситно, филмотечно зомби и поглъщам огромно количество кино. Сигурен съм, че няма да ти е лесно да се сетиш за филм, който не съм гледал. Афинитетът ми към седмото изкуство е изключително изострен и то най-вече към продукциите, които изискват известно усилие и независимо мислене от зрителя. Освен това от години създавам малки документални, корпоративни, учебни и спортни филми, което е част от работата ми. Оборудвал съм малко студио и правя всичко от А до Я: сценарий, режисура, снимане, звук, компютърна графика, музика, и т.н. Правя дори обложките на дисковете. Когато пиша една статия, не се опитвам целенасочено да конструирам сториборд или да екранизирам мислите си, но е възможно да го правя подсъзнателно – благодарение на професионално изкривяване и огромната натрупана база данни от хилядите гледани филми. Една книга има читатели. Един филм – зрители. Чудесно ще е, ако без да искам, съм успял да изпратя статиите си до зрителни читатели... В същността си филмът е една история. Визуален разказ, кондензиран в двучасово повествование. В такъв аспект това, което се опитвам да правя, не е особено различно от един филм. Имам история, герои, идея и послание. Това, което липсва, е визуалният елемент, който обаче всеки читател прожектира в съзнанието си. Всъщност това не е толкова недостатък на писменото слово, колкото негово преимущество. Защо? Защото когато я няма диктовката на целулоида, образът зависи само от теб. Влизайки в един разказ, ти влизаш в своя собствен, единствен по рода си киносалон: мултиплекса на твоето въображение. Аз само късам билетите.

Споменаваш, че си повлиян от Хънтър Томпсън, което е видимо и от материалите, където откриваме и твои преживявания и емоции, разкажи ни повече за влечението ти по гозно журналистиката.

Навремето учителката ми по литература настояваше всяка наша публицистична мисъл да има увод, развитие и заключение. Нормативите й бяха строги и непоклатими и до голяма степен отричаха отклоняването на личното мнение от общоприетото. Тя просто бе рожба на друго време... на друга епоха. Години по-късно, в канзаския университет се натъкнах на статия на Хънтър Томпсън, посветена на конното надбягване „Кентъки Дерби”. След това позволих на катакомбените коридори на колежанската библиотека да ме погълнат за около две седмици, тъй като в тях открих и изчетох всичко написано от този странен властелин на контра-културата. Въздъхнах с облекчение, тъй като разбрах, че това, което винаги съм искал, е възможно, ефикасно и истинско. Историите оживяваха и героите им придобиваха плът и кръв, когато авторът проявяваше достатъчно смелост да стане част от тях. Хънтър Томпсън нахълтваше в собствените си страници и бе в състояние да изправи от смъртния му одър дори най-анемичния, умиращ разказ, инжектирайки в него… себе си!

Малко по-късно отидох на лекция, посветена на структурите в литературата. Лекторът беше един от моите идоли – Кърт Вонегът! Двайсет години по-късно помня почти всяка дума. Великият писател ни каза, че робувайки на установени канони, ограничаваме не само себе си, но и всички останали… човешкия прогрес като цяло. „Повечето романи, повести, разкази и филми се движат в един и същ, вбесяващо предсказуем цикъл – каза ни Вонегът. – Всичко започва добре за протагониста, после се случва нещо лошо, докарвайки ситуацията до абсолютна криза и накрая всичко отново се оправя и завършва добре. Хепиенд! Увод, развитие и край. Уж няма нищо лошо в това, но докъде щяхме да стигнем, ако всички ограничавахме идеите си по този начин и ако очаквахме живота да следва същия шаблонен сценарий? Нямаше да намерим големите отговори, които ни движат напред, защото въобще нямаше да задаваме техните въпроси. Вижте само най-големия разказвач – Шекспир. Защо е толкова завладяващ? Толкова неподражем? И защо вече столетия провокира и чувствата, и интелекта ни, при условие че в неговите произведения отрицателните герои са по-интересни от положителните и често нещата започват зле, стават още по-зле, и завършват най-зле?”

Според мен Вонегът се надяваше лекцията му да провокира младите ни съзнания. Да ни предизвика да разчупим нормите, които ограничават вижданията ни. Защо трябва всичко да е линейно, опитомено и еднакво? Всяка нова, оригинална мисъл е волен, див мустанг в голямата прерия, а всички знаем че пленени в тясна конюшня, дивите мустанги изтляват и умират.

Не бих казал, че съм голям привърженик на произведенията на Томпсън, но определено съм привърженик на неговата естетика. Аз лично предпочитам да присъствам малко по-ненатрапчиво в статиите си и да не превръщам историята в заложник. Определено обаче дължа много на гонзо журналистиката. Тя мачка литертурните догми, проповядва свобода и неуморно търси разчупени формати. Не знам дали това, което аз пиша, е гонзо журналистика, но това, което знам със сигурност, е, че не бих позволил на никого да редактира въображението ми. В крайна сметка всичко се свежда до следния въпрос: какво предпочитате – да живеете затворени в тясна конюшня или да се носите волни и щастливи в безбрежните прерии като диви мустанги с двойка по литература?

Завършил си психология в университета в Канзас, помага ли ти тази наука в офиса, на терена, пред твоите събеседници?

Всъщност може би най-важното прозрение, което един студент може да получи в университета, е, че човек никога не завършва. Особено психология. За всеки е много важно да разбере, че следването е отворен процес, а самият живот е висше учебно заведение. Нашето време е толкова динамично и променливо, че самоусъвършенстването е кардинална необходимост. Човек никога не трябва да спира да учи, а тези професори, които са престанали да се образоват, решили са, че вече са научили всичко и се излежават върху дипломите си, са обречени на посредственост. Аз в момента съм студент по психология… и много други неща. Някой ден ще получа дипломата си за завършено висше образование. На нея ще пише: Скръбна вест.

От твоите текстове научих, че най-бързият велосипед в света, притежаващ съвършената аеродинамична форма се казва „Варна” и е конструиран от ... българин?

Едно от нещата, които трябва да ни притесняват като нация, е, че сме напълнили общественото си пространство с фалшиви герои. Псевдо-певици, псевдо-спортисти, псевдо-експерти… Дали защото са винаги в светските рубрики, дали защото някак си са попаднали на малкия екран, или пък са овладяли до съвършенство процеса на самопромоцията, но прекалено много хора без реални качества са се покатерили самодоволно на картонения пиедестал на своята гримирана популярност. В същото време името на гениалния Георги Георгиев – човека, за когото ме питаш – тъне в неизвестност в родната му България. Това е личност, която трябва да познаваме и превърнем в повод за възхищение и национална гордост. Той е легенда! Многократен световен рекордьор, създател на най-бързото превозно средство на планетата, задвижвано от човек. Дизайните му са необясними за науката и някой ден ще бъдат експонати в най-реномираните музеи. За него се носят истории, граничещи с митология! Един ден грабнах камерата, качих ce на колата си и карах дни и нощи, през бури, опасни пътища и планини, докато не пристигнах полужив в пустинята на Невада. Исках да го видя, да науча всичко за него от самия него, да стисна ръката му, да освидетелствам магиите му, да бъда в компанията му. Не мога да ви опиша какво е отношението към него в тези среди. Хората го обикалят като месия, попиват всяка негова дума, записват си мнението му, дори снимат ръцете му! Георги Георгиев е българин! Толкова се гордея с това! Прекарах една незабравима седмица с него и творенията му на състезанията в Бетъл Маунтайн, Невада. Станах свидетел на два изпепеляващи световни рекорда. В негово лице си създадох приятел за цял живот… и натрупах спомени, които нямат цена. И там, в сърцето на пустинята, когато някой чуеше, че съм българин, лицето му се озаряваше в усмивка. Георги остави много дълбока следа в живота ми. Неслучайно вместо „Кривата на щастието” за малко да нарека сборника „Кладенец в пустинята”, което е заглавието на една от двете статии в книгата, посветени на него. Не е нужно да карате дни и нощи, за да се запознаете с Георги, не е нужно да четете и моите статии, но като българи просто направете усилие да научите поне нещо за него и го разкажете на някой друг, защото това е човек, който заслужава златен пиедестал.

Ако погледнем като цяло историите, които ни разказваш са доста драматични, но ти винаги успяваш да извадиш позитивното от тях и да завършиш някак си с надежда.

Дано наистина да е така, защото това би осмислило усилията ми. По принцип вярвам в доброто начало и в идеята, че дълбоко в себе си дори най-лошият човек крие нещо хубаво, което си заслужава да бъде открито, събудено и реставрирано. Може би такава е мисията на повечето от тези истории и техните герои –да открият добрия, независимо мислещ човек в нас и да му дадат шанс да живее и твори. Много от хората, за които разказвам, не са суперзвезди. Те често са просто обикновени, малки хора с големи истории. Ако е истина, че в съществуването на всеки човек има някакъв смисъл, то може би мисията на моите герои е техните истории да построят мост през океана и да стигнат до сърцата на много други хора в далечна България, които имат дълбока, вътрешна нужда от тях.

Ако трябваше да си лепнеш етикет, под който пишеш той спортен екзистенциалист ли би бил?

Всъщност този интересен етикет ми бе лепнат за пръв път от анонимен читател в интернет и донякъде съм съгласен с него, макар че не съм много по етикетите. Според мен единственият етикет, който трябва да носи един журналист, е този, който понякога се вижда по виртините: НЕ СЕ ПРОДАВА! Екзистенциализмът по принцип е много пластично понятие и трудно се поддава на дефиниция. Не смяташ ли, че малко или повече всеки човек е екзистенциалист? Ако и ти самият, се замислиш за себе си, миналото си и предстоящото ти бъдеще, навярно ще откриеш екзистенциална сърцевина в собствената си философия. Не става дума толкова за идеите на Киркегор, Камю и Сартр, колкото за начина, по който навигираме между обстоятелствата, подхвърлени ни от живота.

Разбира се, че има огромна доза екзистенциализъм в моите истории. Техните герои често са инцидентни екзистенциалисти. Тези, които са запознати със статиите ми, знаят, че за мен спортът е нещо като ракета-носител, която да помогне и на мен, и на читателя да излезем в орбита. Космическият кораб обаче е по-важен, защото е пълен с въпроси и иска да открие техния отговор дори ако трябва да ги търси в големия, черен вакуум. Какво ли е екзистенциализмът? Автентичното, искрено съществуване като смисъл на живота? Вечно трептящата връзка между това, което сме били, това, което сме и това, което можем да бъдем? Древният конфликт между битието и неговия хладен, мистериозен антипод?

Всъщност той е всичко това и може би всичко останало, за което може да се сетите. Самото активно търсене на смисъл е част от екзистенциалната доктрина. За разлика от много други идейни течения и философии, това движение е прогресивно, отворено и търпящо възражение. Екзистенциализъм може да откриете навсякъде: в терзанията на Достоевски, в пътеводителя на галактическия стопаджия, в музиката на Пинк Флойд, в кошмарите на Кафка, в архитектурата на Антонио Гауди...