Мечти и тайни

Пристигнахме при брата на мъжа ми Зигмунт. Той беше подготвил всичко. Сложихме прасето в багажника. Семейството на съпруга ми вероятно са ме питали какво става и сигурно съм им казала, че е арестуван. Това беше всичко – никакъв плач, никакви трагедии. Никога не съм се оплаквала, винаги съм била твърда като камък. Трудно е за вярване, нали?! Война, мъжът арестуван, а съпругата се занимава с някакво си там прасенце... Сега понякога си поплаквам. А тогава? Никога! Лошите събития ми действаха мобилизиращо, даваха ми сили. Даже обичах да се боря с превратностите в живота.

Хроники на болката

Нека заедно си представим група кашлящи кръв хора, страдащи от охтика, в прогресивен планински санаториум през ХІХ в. Добре уреденият и...

Прочети повече

Тръгваме да се прибираме. На половината от пътя за Гданск, пак ни спират. Военни и полицаи. Контрола. Питат ни дали превозваме нещо. Казвам им откровено, че съм взела едно прасе за коледните празници.

Милиционерът: „Покажете, госпожо!“ Отварям багажника. Милиционерът: „Личния паспорт, моля!“ Разбрах, че искат да ми вземат месото. Дадох му личния си паспорт. Но бях така вбесена, че се развиках, както аз си знам, защото винаги съм се карала с властите: „Какво искате да правя, бе? Имам деца, сама съм! Мъжът ми е затворен! Със сух хляб ли искате да си храня децата или с вода и картофи?!“

Като чу и видя всичко това, военният взе паспорта ми от милиционера и започна да го разглежда. Разглежда, разглежда, поглежда към мен и изведнъж казва (спомням си го прекрасно): „Колко сте се променили, госпожо.“ Направих една физиономия, без да коментирам думите му и продължих да си викам за прасето, че ми трябва, за да си нахраня децата. След малко военният каза: „Заминавайте, госпожо“, и ми върна паспорта.

Този път не звъняха на никого. Военният реши, че мога да продължа по-нататък. Зарадвах се, но все още бях напрегната и се притеснявах. Ще ни спрат отново. Ще се  случи някой по-лош, който ще се заяде, че нямам разрешително за прасето, и ще ни го вземат. Слава Богу, пристигнахме благополучно в Гданск.

Магията на медения месец

Социалната същност на хармоничните общества, съставени от много организми, ни дава възможност да си направим фундаментални изводи, коит...

Прочети повече

Веднъж разказах за това свое пътуване на един познат. Не можа да скрие учудването си: „Съпругът – задържан. Втори ден на военното положение, а вие пътувате 250 километра за някакво прасе!“ Ами, какво да се прави, това е животът! Само защото моя са го задържали, децата ми да умират от глад ли? Точно за това става дума! Макар че ми е било тежко, понякога дори много тежко, трябваше да бъда силна заради децата. Ако бях започнала да се страхувам и да кърша ръце, можеше да си отидем и аз, и децата ми. Може би някои жени биха седнали да се вайкат, да кършат ръце, да се заливат със сълзи, чакайки някой да дойде и да им помогне. Някои – да, но не и аз! Мен животът постепенно ме беше подготвял за трудности и изненади. Всъщност от 1979 г. непрекъснато нещо се случваше и животът ме каляваше. Така както желязото се закалява с огън и вода, така ме кали и животът. Родих се на село, живях в трудни условия, но никога не съм се оплаквала, че ми е зле. Справях се във всякаква ситуация. Колкото по-трудна е била ситуацията, толкова повече ме е мобилизирала да издържа. Освен това имах деца и носех отговорност за тях.

На 16 декември, сряда, от Варшава пристигна някакво ченге или чиновник. Започна да ми задава глупави въпроси – не бих ли искала да се видя със съпруга си. Коя жена няма да иска да се види с мъжа си?! Дори само и само да разбере как се чувства?! Сега си мисля, че може би са разчитали, че като ме види, мъжът ми ще омекне и ще се съгласи на някакви компромиси. Затова са дошли при мен още на четвъртия ден от военното положение.

Откъс от „Мечти и тайни“, Данута Валенса