Откъс от "Любовницата на Фройд"

– Ела веднага у дома, скъпа моя Мина – настоятелно я бе поканила сестра й. – Децата ужасно са се затъжили за теб. Ще те очакваме за обяд.

В небето бяха надвиснали облаци, откъм реката духаше вятър и ноемврийската сутрин бе смразяващо студена, когато Мина пое към срещата със сестра си.

Върлинестият кочияш отначало бе любезен, но я изгледа остро, когато тя отстъпи настрана и му показа струпания си на тротоара багаж като на някоя насилствено изхвърлена от дома й. С мърморене качи чантите й в багажното отделение на файтона и сега, докато се возеха по празните улици, той цъкаше с език почти толкова шумно, колкото тропаха копитата на конете.

– Колко още остава? – беше попитала.

Той очевидно бе избрал „панорамния маршрут“ около Ринга и при отминаване на всяка сграда, образец на неокласицизъм, ренесанс и барок, изтъкваше отличителните й качества.

– Хофбургтеатер е основан от императора през 1874 година... Хофопер е открита от Негово Величество скоро след това, а Хофмузеум...

Може би се домогва към по‑голям бакшиш, реши тя, докато наблюдаваше контура на Виена, подобен на сватбена торта със заснежените заострени кулички и готически орнаменти.

Вярно, думите на Марта бяха окуражителни, но Мина вече осъзнаваше неприятния факт, че това е спасителна операция, а не покана. Не по своя воля се натрапваше на сестра си, която нямаше как да й откаже. Колко обезсърчително бе да е в подобна позиция на този етап от живота си. От друга страна, за момента този дом бе убежище за падналия й дух.

Мина притеснено погледна златния часовник, висящ от майчината й брошка. Знаеше как сестра й приема закъсненията. Обядът (супа, месо, зеленчуци и десерт) винаги бе сервиран точно в един и нито минута по‑късно. В трапезарията на Марта хората не влизаха и излизаха, когато им скимнеше. Всички домашни задължения бяха изпълнявани с военна прецизност. По правилата на Марта. Тя щеше да живее по правилата на Марта. Така бе и редно. Това бе домът на Марта. Съпругът на Марта. Децата на Марта.

Семейство Фройд живееха в Девети район на стръмна непривлекателна улица. Единият й край опираше в изискан жилищен квартал, а ниският граничеше с безпорядъка на пазара Танделмаркт, сгушен край канал на Дунав.

Кочияшът дръпна юздите на конете и на езика си и файтонът намали ход. Още едно описание на Хоф двореца, Хоф театъра или Хоф каквото ще, и Мина щеше да го стисне за Хоф врата. Когато най‑после спря пред Берггасе, тя му плати и му даде щедър бакшиш – човекът мръзнеше здраво на капрата – с последните пари от спестяванията си. Пристигна в дома на сестра си без средства и без план.

Винаги бе намирала фасадата на сградата, в която живееше сестра й, много достолепна – високи орнаментирани прозорци, барокова и класическа украса и като цяло с величествено излъчване, стига човек да не поглеждаше към магазините на партера. Вляво от входа имаше еврейска месарница, а вдясно – кооперативна бакалница. Децата на Фройд, облечени в палта, се бяха скупчили на предните стълби в очакване да я посрещнат.

– Колко дълго ще оштанеш при наш, лельо Мина? – попита четиригодишната Софи, розовобузо и къдраво херувимче, което фъфлеше и никога не се усмихваше. Останалите деца наобиколиха Мина, когато слезе от файтона, като някои подсмърчаха и триеха очи. Преди Мина да успее да отговори, чу как седемгодишният Оливер се провикна към майка си:

– Мамо, къде ще спи тя? Нали татко каза, че нямаме място?

Марта се показа на входа и разпъди децата като гълъби.

– Скъпата ми Мина. Ето те и теб – каза Марта, повдигна се на пръсти и целуна сестра си по двете бузи.

– Марта, не знам как да ти...

– Спри. Нито дума повече, мила моя. Ние сме щастливците.

Мина прегърна сестра си, а после се отдръпна и я огледа. Не беше виждала Марта от раждането на Ана и беше малко смутена от вида й. Безжизнената й коса бе разделена на път по средата и опъната назад в строг кок, а изражението й беше напрегнато и нервно. Изглеждаше като човек, току-що измъкнал се от скривалище – подпухнали зачервени очи с лилави торбички под тях, обикновено безупречното й облекло – смачкано и застанало някак накриво. Марта открай време беше „хубавичката сестра“, благословена с нежен овал на бледото лице и извита като лъка на Купидон горна устна, която й придаваше тъкмо нужната степен на съблазнителност. Ала сега, след шест бременности, изглеждаше подпухнала и обезформена, а общото впечатление, което създаваше, беше за умора.

– Толкова се тревожех за теб – каза Марта, като хвана здраво ръката на Мина и я поведе в апартамента. Софи, Оливер и другите деца се скупчиха зад тях и взеха да се бутат в антрето, като всяко се стремеше да излезе най‑отпред.

Прекосиха бавно безличния буржоазен апартамент с шкафове от палисандрово дърво, маса в стил „Бидермайер“, поизвехтели персийски килими и завеси, влачещи се по пода. Разнасяше се бегла миризма на вакса за полиране на мебели и на паркет. Децата ги следваха отзад, а послушанието и благоприличието им постепенно се топяха. Оливер и Мартин се втурнаха през салона, същински малки пакостници, а момичетата задърпаха ръкава на Мина, като се надпреварваха за вниманието й.

Откъс от "40 е новото 20"

Глава 7 ... Едва в четвъртък събрах сили да кажа на Линдзи, че не искам да ходя на вечерята у Тад с Портър Суифт. Всичко започна, ко...

Прочети повече

Стаята на Мина беше малка и със странна форма, някогашен будоар към родителската спалня с висок и тесен прозорец над леглото. До един леген бе поставена кана с вода, на тоалетката имаше газена лампа, а леглото беше застлано с чисти чаршафи. Имаше малка камина, облицована с декоративни керамични плочки, и дървен гардероб с орнаменти, сврян в ъгъла.

Марта я въведе в стаята и дръпна встрани белите муселинени завеси, като пусна меката следобедна светлина да залее лъщящия дървен под. Наля чаша с вода и я подаде на Мина.

– Изглеждаш отслабнала, скъпа. Добре ли се храниш? – попита Марта и докато наблюдаваше умислено сестра си, приседна на ръба на леглото.

Двете сестри все още си приличаха – тъмни очи с един и същ нюанс, еднакви прави носове, гъсти коси на вълни, макар че Мина бе наследила слабата фигура на баща им, докато Марта вече се превръщаше в копие на пълничката им и с едри форми майка. На младини разликата в телосложението им не беше така очевидна, но с годините бе станала по‑изявена.

Откъм отворената врата се раздаде тропот, докато Мартин, най‑големият син на Фройд, мелодраматично тътреше куфарите й. След няколко години можеше и да стане хубав, помисли си Мина, но за момента беше тромав и леко пухкав, с прясна синина под дясното око. Марта често се оплакваше, че детето вечно си навлича беди и често се прибира у дома я с ожулени колена, я с насинено око и със заплашителни бележки от майки на други деца.

– Какво ти е на окото?

Форма на живот

Трескаво очаквах следващото послание на Мелвин. Постоянно ме нападаха неверо­ятни видения: разгромени иракци, експлозии, които разц...

Прочети повече

– Нищо – отвърна той.

– Колко дълго ще останеш?

– Само за обяда – отвърна Мина.

– Вярно ли? – рече той с надежда и остави у Мина отчетливо впечатление, че проблемът с „неомъжената леля“ все още не бе решен между родителите му.

Любовницата на Фройд

Излезе от печат „Любовницата на Фройд“ – един дързък и провокативен портрет на забраненото желание, който свързва лег...

Прочети повече

– Прекрасна е – каза Марта, като се любуваше на фината тъкан на копринената вечерна рокля, която Мина извади от багажа си.

– Подарък от бивша работодателка. Всъщност не точно подарък. Баронесата смяташе, че е демоде, и ми поръча да я махна някъде – отвърна Мина с усмивка. После внезапно я връхлетя спомен от юношеството. Двете с Марта се готвеха за първото социално събитие за сезона. Марта беше на осемнайсет и в очите на многото си обожатели – самото женско съвършенство: висока метър и петдесет и осем сантиметра, с дребно и миловидно лице, с изящни ръце и стъпала. В този конкретен прекрасен есенен ден бузите й още бяха розови от сутрешната разходка и изглеждаше девствено чиста в сивия си костюм и подобаващи боти. Двете с Мина прекосиха широката Рингщрасе, минаха покрай катедралата „Свети Стефан“ и операта и влязоха в сърцето на стария град, където фамилният шивач държеше малко магазинче. Първото „елегантно“ празненство за сезона щеше да е чак след месеци, но Марта вече бе избрала плата за роклята си: седем метра жълт брокат (без кринолин – твърде долнопробно и старомодно), който щеше да бъде измерен, скроен и ушит в рокля с прилепнал тиранизиращ корсаж, за да подчертае тънката й талия и скромните задни части. Магазинчето беше на една виеща се тъмна уличка със средновековен калдъръм, притиснато между парфюмерия и дърводелско ателие, от което се носеше мирис на лак.

В мига, когато двете момичета влязоха, потънаха сред коприни. Десетки дебели топове бяха опрени до стените, като задръстваха пътеките и прозорците, наред с кутии, преливащи от дантели, панделки, пера и ресни. Мина докосваше пищните френски тъкани, италианските платове със сложни десени, гладките кадифета в резеда, алено и лъскаво златисто. Но какви ли бяха цените, зачуди се тя. Никъде не се виждаха етикети.

– Марта, колко мислиш, че ще...

– О, Мина, погледни. Това е прускосиньо кадифе – възкликна Марта омагьосана.

– Приятелките ти ще станат прускозелени от завист – подхвърли с усмивка Мина.

На 13 юли излиза ново издание на "Благодатният четвъртък"

На 13 юли излиза ново издание на „Благодатният четвъртък“,  естествено продължение на един от знаковите романи на Джон...

Прочети повече

На четиринайсет Мина се извисяваше над по‑голямата си сестра чак до степен да излиза от каноните на модата с дългите си крака и шия и изпъкналите ключици под блузата. Тя още не ходеше по вечеринки като сестра си и дори не притежаваше официална рокля като за големи. Погледна себе си, а после и сестра си в голямото огледало в пробната. Правеше го редовно с надеждата ръстът й магически да се смали до този на сестра й, ала, уви, това нямаше как да стане, за нейна радост, през бъдещите години.

Ала Мина имаше с какво да се утешава. И тя, и Марта притежаваха финия профил на Бернейс, а кожата им беше бяла и чиста. Само дето нейните стъпала бяха гигантски в сравнение с тези на Марта и Мина едва бе навършила осем, когато двете със сестра й не можеха да си разменят пантофи и обувки. А освен това и косата й – все се изплъзваше от плитката и около лицето й вечно имаше рошави кичури. Ами почеркът й? Беше много по‑разкривен от този на Марта и частният учител никога не пропускаше да го изтъкне, макар с неохота да признаваше, че Мина е „ученичката“ в семейството.

След пробата двете сестри поеха хванати подръка покрай архитектурната безкрайност на Ринга и богато украсените фасади на жилищните сгради, а после по Карнтнер Щрасе покрай катедралата. В онези дни на всяка крачка човек можеше да срещне офицери в официалните им униформи и една група такива се усмихнаха на сестрите и докоснаха шлемовете си. Оставаха още няколко улици до канала и до пазара на търговците на едро, където си купиха горещи и лепкави сметанови кейкове в хартиени подложки и помахаха на хората в минаващите лодки. В този момент светът им беше защитен и безпроблемен и за разлика от повечето момичета те бяха благодарни. Миналото беше истински кошмар.

Десет години по‑рано, когато семейството беше живяло в Хамбург, баща им Берман Бернейс беше пратен в затвора заради измама с банкрут. Беше несправедливо обвинен, Мина нямаше съмнение в това. И въпреки това години наред по семейните сбирки и други социални събития се долавяше спотаено неудобство. Докато той беше в затвора, майката на Мина възприе надменна и презрителна поза в противодействие на позора; по‑големият й брат Илай напусна училище, изостави приятелите си и отиде да работи за един чичо от Киев, който извършваше разносна търговия на стоки из провинцията. Илай изчезваше за седмици наред бог знае къде, после се появяваше унил и изтощен със смачкани дрехи, вмирисани на наденица и зеле. Възмущаваше се от мръсотията и болестите по селата, от претъпканите пансиони без нужници, но най‑вече мразеше живота на пътуващ търговец. (Е, помисли си Мина, той им даде да разберат на всички, премести се в Америка със семейството си и сега е богат човек.)

Тя никога нямаше да забрави деня, в който баща й най‑после се прибра у дома. Застана на прага и приличаше на полумъртъв, косата му бе побеляла и сплъстена, а също и брадата, с която бе обрасло лицето му. Видът му порази Мина, а и цялото семейство, което млъкна стъписано.

– Моя малка шана мадел – рече той, като използва гальовните думи, с които се обръщаше към нея още откакто се бе родила, „красивото ми момиченце“. Разпери ръце да я прегърне и я притисна към себе си, а тя усещаше кокалите му под пуловера. По‑късно вечерта, когато запалиха свещите за Сабат, семейството бе притихнало и предпазливо, ала в тона на майка й прозвучаха гняв и тревога, които не изчезнаха и след години.