Пустинния Скорпион

50944
Пустинния Скорпион

РУИНИТЕ НА МАТА МОРО

Петимата Ловци крачеха сред останките на някогашния красив град, в който природата вече си връщаше обратно това, което й принадлежеше по право – дърветата, храстите и зеленината превземаха необратимо градския порутен пейзаж. Мъжете заобикаляха огромни парчета асфалт, прескачаха повалени стълбове, внимаваха да не се нанижат на стърчащи арматури и продължаваха напред, все напред.

Слънцето прежуряше в късния следобед, заплашвайки да изпепели всичко. Глутници изпосталели чакали и бездомни кучета се скитаха из града, ровейки се навсякъде за нещо, с което да залъжат празните си стомаси. Някои от тях се нахвърлиха на петимата другари и се строполиха от куршумите им, преди да са изминали и половината път до целта. Другите избягаха, ала започнаха да дебнат отдалеч, криейки се, но без да изпускат петорката от очи. Високо в небето се виеха лешояди.

Не след дълго Ловците се натъкнаха на първото истинско препятствие по пътя си – глутница кучета и чакали, надхвърляща четиридесет животни. С бесен лай и ръмжене зверовете се нахвърлиха на приятелите, копнеещи за хапка от плътта им.

Ръцете се движеха като светкавици. Абсолютен синхрон на цялата група и оръжия, сякаш слели се с дланите. Изстрелите бяха толкова бързи, че за нетренираното ухо два звучаха като един.

Когато барутния дим се разсея, псетата бяха налягали мъртви по цялата улица подобно на вмирисан, грозен стар килим.

- При следващото си групиране ще са над сто звяра – обобщи Джеси. – Трябва да се размърдаме.

Блъди посочи напред.

- Мисля, че е там.

Останалите проследиха пътя на показалеца му и съзряха голяма, синя буква „М”, направена от стоманени греди на може би двеста-триста метра от тях.

- Чувал съм като малък, че този символ обозначава мястото, откъдето се влиза за Дяволския Път.

- Ами да отиваме – сви рамене Ханк.

Буквата растеше все повече с приближаването им. Пред очите на Ловците се разкри широкият вход на някогашната метростанция, полузатрупан с всякакви боклуци и останки. Мярнаха се два-три грозни, прилични на маймуни мутанти, които мъжете убиха без да си дадат труда да запомнят отвратителните им лица.

Метростанцията беше прохладна, нищо общо с мачкащата жега отвън. Миришеше на прах, мухъл и една гадна сладникава смрад, която можеше да е само едно нещо. Вътре нарядко светеха лампи и реклами от последно поколение LED – на практика вечен източник на светлина. Е, докато не го счупиш.

В мрака нещо бялна и се скри.

- Хората-гъби – обади се Джон Тракър и извади ножа. – Съветвам ви да приберете патлаците – тия уроди куршум не ги лови. Гледайте да ги съсечете с един удар… и по-бързо.

Ловците мълчаливо последваха примера на своя Брат и измъкнаха остриетата си. Тъкмо навреме – хората-гъби нападнаха. Голи същества с яркобяла, пореста кожа, от които се излъчваше отвратително зловоние на развалена храна. Сините им очи светеха в тъмното, а големите им беззъби усти се разтягаха неимоверно в стремежа си да погълнат плячката наведнъж. Ловците замахваха, режеха, съсичаха, отбиваха атаките на меките крайници и бавно, ала сигурно напредваха.

Изведнъж светлината пред тях стана по-силна – бяха наближили другия изход на метростанцията, от който влизаха и слънчеви лъчи в сумрака. Мъжете различиха върху релсите малка мотриса, която кротко жужеше, готова за потегляне. Последните японски влакчета, направени преди Катастрофата бяха разработени на база магнитна възглавница и не се нуждаеха от никакъв енергиен източник, за да се движат. Максималната скорост, която можеха да развият бе сравнително ниска, ала за сметка на това бе сигурен транспорт, който още можеше да се ползва.

Естествено, Ловците нямаше как да знаят това – образованието им бе оскъдно и за тях машината пред тях представляваше грамаден метален ковчег, подчинен на зла магия. Стигаше им да знаят, че това нещо се движи и ще ги закара където трябва.

Второ издание на фестивала "Четящият човек" в Бургас

От утре (10.09 – б.р.) се открива фестивалът „Четящият човек". В рамките на второто му издание ще бъдат показани и три изло...

Освен това, в момента ги тревожеха други проблеми. Ханк Тарантулата гледаше зяпнал човекът-гъба, който преди секунди бе разрязал на две през кръста. Двете половини отказваха да умрат – торсът лазеше бавно към мъжете на лакти, а краката стояха абсурдно изправени и залитаха насам-натам в опит да запазят равновесие. Внезапно от кръста на мутанта бързо започнаха да растат дълги бели филизи, които заплашително придобиваха форма на крака, а от двата стърчащи крака започна да се образува торс…

След малко пред мъжете стояха не един, а двама мъже-гъби. Отзад напъпляха още бели създания, междувременно увеличили броя си. Сякаш положението не бе достатъчно напечено та взе, че се влоши още – зверско ръмжене накара Ловците рязко да погледнат в другата посока. По стълбите към тях слизаше гладна армия кучета, оголили зъби.

Блъди видя на вратата на мотрисата светещ зелен бутон и инстинктивно го натисна. Вратите се отвориха с протяжно съскане и отвътре ги лъхна застоял въздух.

- Бързо! – изкомандва той.

С няколко скока Ловците се натикаха във вагона. Тъкмо навреме. Щом и Синия Джак нахълта последен автоматичните врати се затвориха след него сами. Миг по-късно влакчето бе обсадено от тълпата хора-гъби и ордата бесни помияри, които скачаха, зъбеха се и мъчеха да хапнат мъжете вътре. Някои уроди се покачиха върху мотрисата, други започнаха да удрят дебелите стъкла на вратите и прозорците, по които пробягаха пукнатини. Скоро щяха да са вътре.

- Как потегля това чудо! – кресна Джеси, въртейки глава ту към едни, ту към други противници.

Оскар Уайлд: Опит е името, което даваме на грешките си

Оскар Уайлд е ирландски и британски драматург, писател и поет, роден на 16 октомври 1854 г. в Дъблин. Той е един от най-успешните дра...

Блъди вече тичаше напред и нахълта в кабинката на машиниста. Самият машинист все още бе вътре – или по-скоро скелета му. Оголената ръка бе полегнала върху солидна дръжка. Пустинния Скорпион бързо съобрази, махна кокалите и силно натисна ръчката.

Влакът засъска, светлините му грейнаха и бавно запъпли напред. Постепенно увеличи скорост и навлезе в тунела, отърсвайки се от нежеланите създания, които го бяха накачили. Петимата приятели вече пътуваха към другия край на континента, отървали се на косъм.

На следващия ден още с първите лъчи на зората Джото вече бе в началото на града, следвайки неотлъчно дирята. Древният Ловец помисли малко, после закрепи здраво арбалета и ножа към тялото си. Стисна в ръце револвера и копието, пое дълбоко дъх и се затича. Тежките му, обковани с метал обувки глухо думкаха по земята, подобно обредни тъпани на дивашко племе.

В ранния утринен час повечето обитатели на града спяха или се прибираха изморени от нощния лов. Исмаил се стараеше да ползва револвера колкото се може по-рядко и да избива кучета и мутанти с копието. Бавно, но сигурно обаче по петите му се събираше глутница.

Неуморните му крака скоро го отведоха до входа на метрото. Макар младоците да не знаеха наименованията на повечето неща в града и за какво се ползват, при Джото отсъстваше този проблем – бе достатъчно стар, за да си спомня всичко. Съзря близо до входа преобърната цистерна за бензин, която по чудо бе останала непокътната. Веднага развъртя кранове и трескаво запремята маркучи и шлангове, следейки с ъгъла на окото приближаващите го преследвачи.

Бензинът потече на дебели струи по стъпалата надолу в станцията, а част от него бързо започна да образува малко езерце пред краката на Исмаил. Ръмжащите кучета вече се приближаваха, дори между тях се мярнаха няколко маймуноподобни мутанта. Джото погледна надолу – в мрака на станцията като рояк студени светулки светеха сините немигащи очи на хората-гъби, нагазили в бензин до глезените.

„Пустинния Скорпион” от Бранимир Събев

Бранимир Събев едва ли е непознато име на българския читател. Автор на сборниците с разкази на ужаса „Хоро от гарвани” и &b...

Идеално.

Древният Ловец се затича надолу по стълбите, право към протегнатите бели, смрадливи ръце, следван от други нападатели. Внезапно свърна встрани, направи няколко крачки по стената и прелетя с нереален скок над главите на обитателите на мрака. Полетът му приключи на едно коляно с изпъната назад ръка, стискаща револвера. В барабана му бе останал точно един патрон.

Изстрелът подпали бензина и всички изчадия зад гърба му, превръщайки ги в живи факли. Огънят се извиси нагоре по стъпалата и взриви цистерната, изби всички уроди и срути входа на метростанцията, заглушайки писъците на хората-гъби и квиченето на кучетата. Ударната вълна стигна чак долу, разпръсквайки горящите тела, ала Джото вече бе далеч напред.

Исмаил стигна мястото, откъдето мъжете бяха потеглили и спря. Пред него стоеше нащрек цялата глутница чакали, които за малко не бяха разкъсали Ловците. Кучетата бяха полегнали да дремят на хлад, ала взривът ги бе разбудил. Джото прибра празния пищов и стисна здраво копието си.

- Добре – каза само той.

Когато приключи, на света имаше сто и няколко бездомни кучета по-малко, а перонът изглеждаше без съмнение по най-ужасния си възможен начин досега, откакто е бил построен. Ловецът затърси и скоро откри малка сервизна количка в дъното на тунела. Представляваше допотопна дрезина, а единият й фар от нов LED бе още здрав. Джото Исмаил скочи отгоре й, започна ритмично да вдига и спуска ръчката и тя послушно запъпли напред.

Вижте всички последни новини от Actualno.com

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд Груп АД

IBAN: BG16UBBS80021036497350

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com