Към безразличните

Казват ми, че единственият начин в България да сме добре, е да не гледаме какво става извън нея. Да не се намесваме в случващото се извън BG. Дори не пишат България, а BG… Така страната ни щяла да се оправи и да стане един спокоен остров… Само че как да се съглася, след като съседка ми е и тази, която живее над мен и всяка сутрин тупа чергите си върху прането ни. Реши се на терасата и пуска фъндъците отгоре ми. Живеем във взаимосвързан свят и не мога да не се вълнувам от случващото се навън. Когато бомбардираха Белград се обаждах на първите ми братовчеди там, защото самолетите, минаващи над главата ми, отиват да изсипват товара си върху тях. Те са моя кръв - деца на сестрата на майка ми. Когато обстрелват Луганск и Донецк аз се страхувам за моите приятели поети и художници там - от някои имам картини в колекцията си, а може би там вече няма техни картини, защото са унищожени от бомбите. Когато ислямистите убиват сирийци аз зная, че между потенциалните жертви са родителите на моя приятел д-р Уафик, може би са убили вече една жена, актриса, в която бях влюбен толкова много преди тридесет години... Как може да не се вълнувам? И как може да не коментирам. Когато свалят някъде самолет, в който има деца – може някое от тях да е мое – с толкова много жени съм бил, че е нормално, дори повече от нормално някое от тези деца, падащи от няколко километра височина, да е мое дете. Или дете на моя съсед, италианецът от горния етаж, който е плешив и, за разлика от съседката ни, не си сипе фъндъците сутрин върху мен…. Да замълча за избитите в „Шарли ебдо”? Избитите колеги от този вестник. А ги избиха, защото мълчешком се съгласявах пък с техните карикатури. Защото, от своя страна пък те засегнаха нечий Бог, а този Бог е наредил да отмъщават за него. Защото вина за избитите журналисти и карикатуристи нося и аз, защото не съм им казал, че това, което правят е пошло. Както е пошло и „карикатурата” с руския самолет над Синайския полуостров, от чиито дюзи, като от анус, като от вулва се сипят руснаци над полуострова. Ако бях казал, че това е кич може би нямаше да се случи и това в Париж няколко дена след това…Като дете си мечтаех да боледувам от всички болести, да се заразя от всички болести и така да спася човечеството от тях. След мен да няма холера, чума, варицела, тиф, рак… Не се разболях и човечеството продължава да боледува от тях. Но не мечтаех и никога не съм си и помислял даже, да се разболея от БЕЗРАЗЛИЧИЕ. Дори да знам, че човечеството ще се излекува от него, ако аз стана безразличен, пак не бих бил такъв. А ви е искате от мене това. След като за себе сте го постигнали. Но след като сте го постигнали това безразличие за себе си, как сте забелязали, че аз не съм?... Или все още не сте толкова безразлични… Все още не сте…Все още не сте се скрили в кулата си от слонова кост, обградена със захарни сърчица и детелинки в кафето... И ако в тези детелинки един ден те намерят няколко джихадисти и, докато те изнасилват и гаврят с тебе, крещиш някой да ти се притече на помощ, дали ще има кой да те чуе... Защото вчера ушите ти са били запушени за неговите викове за помощ... Ами това е…

Автор: Христо Стоянов